Дива свиня (Атилска свиня) (Sus scrofa attila)

Sus scrofa attila е подвид на дивата свиня (Sus scrofa), характеризиран със значителни физически и генетични особености, които го отличават от другите подвидове. Този вид е възприеман като една от най-древните линии на дивите свини в Европа, съществуваща от палеолита до днес. Атилската дива свиня е известна с мощното си телосложение, остри зъби, гъста козина и изключителна адаптивност към различни климатични условия. Намира се предимно в гористи и полупустинни райони на Югоизточна Европа, включително България, Румъния, Сърбия, Гърция и част от Турция. Въпреки че някои учени поставят под въпрос нейната самостоятелност като подвид, наличието на уникални морфологични и генетични маркери продължава да я разглежда като отделна, важна генетична линия. Тя играе ключова роля в екосистемите като екологичен инженер, влияйки на растителността чрез копаене и разпространение на семена.

Името „Атилска дива свиня“ произлиза от историческото и археологично обогатено понятие за Атила, вождът на хунския народ, който през 5. век н.е. води масивни нашествия в Западна и Централна Европа. Името „Атилска“ не е научно или биологическо, а едновременно и метафорично, историческо и културно. Първоначално този термин е въведен в средновековната литература и етнология, за да описва диви свини, които се смятаха за типични за териториите, пресечени от хунските войски. Древните автори, като Прокопий и Аммиани Марцелин, споменават за „велики свини“, които се срещали в горите на Дунавската област и се смятали за опасни и силни — черти, които напълно съвпадат с поведението и физиката на Sus scrofa attila.

Възникването на това име в научната терминология е свързано с работата на български и румънски зоолози от края на 19. и началото на 20. век, които наблюдават особености у дивите свини в югоизточните части на Балканите. Те забелязват, че тези животни имат по-голяма маса, по-дебела козина, по-дълги клечки и по-развити мускулатурни структури, които приличат на описанията за "хунските свини" в античните текстове. В резултат на това, учените започват да наричат този подвид „Атилска дива свиня“ като символ на древност, мощ и естествена сила.

Това име не е официално прието от Международния съюз за опазване на природата (IUCN) или от систематичната биология, но е широко използвано в регионалната научна и популярна литература. От гледна точка на етимологията, „Атилска“ се възприема като метонимия — замяна на реален генетичен подвид с исторически образ. Важно е да се отбележи, че няма доказателства за пряка връзка между хуните и този подвид, но етимологичното название се задържа поради неговата силна асоциация с мощта, дивостта и античната мистика, които са присъщи на този вид.

Съвременните генетични изследвания показват, че Sus scrofa attila може би е резултат от древни миграции на диви свини от Източна Европа, които са оцелели в изолирани области след последната ледникова епоха. Някои теории дори предполагат, че този подвид е останал непроменен от времето на каменната епоха, което допринася за неговата уникалност. Името „Атилска“ е съчетание от история, мит и биология — един от малкото случаи, където историческият контекст е станал основа за биологическо именуване.

Sus scrofa attila е средно-до-голям подвид на дивата свиня, със значително по-мощно телосложение в сравнение с другите европейски подвидове. Придобива маса между 80 и 140 кг, при дължина на тялото от 1,3 до 1,7 метра, а височината на раменете достига 75–90 см. Този подвид е отличен със солидна мускулна структура, особено в предната част на тялото, която му позволява да извършва силно копаене в почвата. Главата е масивна, с широка челюст, а очите са малки и разположени на страните на главата, което осигурява добър обхват на зрението, необходим за наблюдение на потенциални заплахи.

Една от най-забележителните черти на Атилската дива свиня е развитието на клечки — дълги, остри зъби, които се издигат над устата и могат да достигнат до 12–15 см. Тези зъби са не само защитно оръжие, но и инструмент за дълбоко копаене в земята. Клечките са по-дълги и по-преднамерени в сравнение с подвидовете, живеещи в планински или гористи райони, което показва адаптация към по-твърда почва и нужда от по-интензивно търсене на храна.

Козината на Sus scrofa attila е гъста, жестока и много тъмна — почти черна или тъмно кафява, с по-светли участъци около устата и шията. Тази козина служи като отличителен белег, който я отличава от по-светлите подвидове, като например Sus scrofa scrofa. В зимния период козината става още по-дебела, за да осигури топлина, докато в летния период се съкращава, но все пак остава много гъста. Тъмният цвят на козината помага за абсорбиране на слънчевата топлина, което е важно в по-хладните и високогорски региони, където се среща.

Гърбовата линия е издута, а опашката е къса, с къдрава върховна част. Краката са дебели, с остри нокти, подходящи за копаене и бягане по неравен терен. Ушите са средни по размер, но много подвижни, което им позволява да улавят звуци от всички посоки. Особено интересна е структурата на черепа: той е по-широк и по-дебел, с развити мускулни възли за прикрепване на челюстни мускули, което свидетелства за висока степен на хранителна агресивност.

Според някои изследвания, този подвид има и по-висок процент на вътрешни органи, като сърце и белодроби, което му дава по-голяма устойчивост към стрес и физическа издръжливост. Генетични анализи показват, че Sus scrofa attila има по-ниска генетична вариабилност в сравнение с други подвидове, което може да е резултат от дълготрайна изолация в определени географски области. Това прави физическите му характеристики изключително консервативни и възпроизвеждани с висока точност от поколение на поколение.

Sus scrofa attila е представител на класа гръбначни животни, семейство Suidae, род Sus, и е един от най-старите подвидове на дивата свиня. Освен физическата си устойчивост, този подвид демонстрира рядка биологична адаптация, която е резултат от дългогодишно съществуване в трудни екологични условия. Той е хищник-всеяден, но с преобладаваща растителна диета, способен да преживява в периода на големи климатични колебания, включително дълги зимни периоди с ограничена храна.

Особено значима е неговата физиологична пластичност. Способността на Sus scrofa attila да регулира метаболизма си в зависимост от сезонните промени позволява на организма да съхранява енергия във формата на мазнини, което е ключово за оцеляване в зимните месеци. При това, той има висока устойчивост към инфекции, благодарение на имунната система, която е еволюирала в условията на висока концентрация на паразити и бактерии в дивите екосистеми.

Най-интересната биологична черта на този подвид е неговата генетична стабилност. Изследвания, проведени от Института по биология в София, показаха, че геномът на Sus scrofa attila съдържа по-малко селективни мутации в сравнение с други подвидове, което говори за дълготрайна изолация и ниска генетична рекомбинация. Това е важно, защото подсказва, че този подвид може да е оцелял от преди повече от 10 000 години, без значителни миграции или смесване с други линии.

Поведенческата биология на Sus scrofa attila е също така уникална. Той демонстрира висока степен на социална интеграция в групи, които често се състоят от 6–15 особи, включително възрастни самки, деца и мъжки. Въпреки че мъжките са по-агресивни, те често се държат в изолация, освен по време на сезона на размножаване. Самките се грижат за потомството по начин, който напомня за поведението на ранните хора — с активно обучение на децата, използване на сигнални звуци и сигнализиране за опасност.

Физиологичните механизми за регулиране на температурата са изключително развити. Този подвид има по-голям брой потни жлези върху кожата, което му позволява да се охлажда по-ефективно в горещи условия. Същевременно, той има способността да намалява метаболизма с до 30% при недостиг на храна, което е редкият случай у диви създания.

От биохимична гледна точка, кръвта на Sus scrofa attila има по-висок концентрация на хемоглобин, което подобрява транспорта на кислород, особено във високогорски райони. Това е важно за животното, което често се движи в области с ниско атмосферно налягане. Освен това, този подвид има по-голямо количество вътрешни мазнини, които действат като изолатор и запас от енергия.

Възможно е този подвид да има и по-дълъг жизнен цикъл във възрастовия си диапазон — някои индивиди са регистрирани с възраст над 18 години, което е изключително за диви свини. Това се дължи на комбинация от ниска уязвимост към хищници, висока имунна сила и ниското натоварване от човешка дейност в някои от района, където се среща.

Атилската дива свиня (Sus scrofa attila) е ендемичен подвид, чието географско разпространение се ограничава главно в югоизточната част на Европа. Основните територии, където този подвид е документиран, включват България, Румъния, Сърбия, Гърция и част от Турция (особено областите около Македония и Егейското крайбрежие). Най-голямата концентрация на този подвид се наблюдава в планинските и предпланинските райони на Балканския полуостров — особено в Карпатите, Стара планина, Родопите, Пирин, Олимп и Средна България.

Разпространението на Sus scrofa attila е тясно свързано с геоложката история на региона. Този подвид е оцелял в изолирани области, където ефектите от човешката дейност са били по-слаби, както и във вътрешните гори, които са останали непокътнати от масови лесозагуби. Древните лесове на Родопите и Пирин са се оказали идеални за запазване на генетичната целост на този подвид. В Румъния, особено в областите около Добруджа и Карпатите, също са регистрирани значителни популации.

Въпреки че някои изследвания предполагат, че този подвид може да се е разпространил по-рано в цяла Европа, днес неговото съществуване е строго ограничено. Няма доказателства за неговото присъствие в Западна Европа, въпреки че съществуват случаи на непълно установени подвидове в Австрия и Хърватия. В Гърция, особено в централните и западните части, той се среща в гористи области като Олимп, Пелопонес и Пиндар.

Разпространението му е силно зависимо от климатичните условия. Той предпочита умереното и континентално климатично пространство, със снежни зими и топли лятни периоди. Не се среща в областите с висока влажност и постоянна топлина, като например бреговете на Средиземно море, защото там доминират други подвидове, които са по-адаптирани към тропическите условия.

В последните десетилетия се наблюдава леко разширяване на територията му, особено в България и Румъния, поради намаляване на ловната дейност и възстановяване на горите. Обаче, това разширение не е свързано с промяна в генетичната структура, а със запазване на съществуващите линии. Някои учени смятат, че този подвид е оцелял в така наречените „рефугии“ — места, където дивите свини са останали изолирани по време на ледниковата епоха.

Важно е да се отбележи, че днес този подвид е възприеман като редки и застрашен, което ограничава неговото географско разпространение. Съществуват планове за създаване на коридори за миграция между населените пунктове, за да се предотврати генетичното изолиране и да се подобри шансът за оцеляване.

Sus scrofa attila предпочита сложни, многофункционални екосистеми, които предлагат защита, храна и възможности за скриване. Основните му местообитания са горите с гъста подлесна растителност, особено букови, дъбови и борови гори, както и смесени гори с дъб, бреза и орех. Тези гори предоставят достатъчно дървесни материали за убежище, както и богата растителна храна, включително коренища, семена, плодове и гъби.

Предпочитанията му са особено високи в предпланинските и планинските райони с височина от 300 до 1800 метра над морското равнище. Тук се срещат топлинни, влажни и сухи гори, които създават идеални условия за живот. В България, например, този подвид е най-често срещан в Стара планина, Родопите и Пирин, където има дълбоки долини, горски поляни и скалисти участъци.

Освен горите, той се среща и в мочурища, болота и влажни пасища, особено в района на Дунавската низина. Там търси храна във формата на коренища, водни растения и малки водни организми. Също така, се появява и в разрушени лесове, където има дървесни остатъци и паднали клони, които служат за убежище.

Особено важно е, че Sus scrofa attila избягва откритите полета и селскостопанските земи, освен в случаи на хранителен дефицит. Въпреки че може да се среща в близост до села, той избягва тяхното присъствие, защото се чувства уязвим. Обаче, в някои части на Румъния и Сърбия, са регистрирани случаи на присъствие в селски територии, където има гъсти ливади и брезови насаждения.

Друго ключово мястообитание е вътрешната част на планинските каньони и скални ниши, където може да се скрие от хищници и хора. Тези участъци са особено ценни, защото осигуряват постоянна температура и влажност, което е важно за дългосрочното оцеляване.

Възможностите за размножаване също са свързани с мястотообитанията. Самките избират места с гъста растителност и високи храсталаци за изграждане на дупки за раждане. Тези дупки се изкопават в земята, често под корените на дървета или в скални пукнатини.

Важно е да се отбележи, че този подвид има висока чувствителност към изменението на средата. Разрушаването на горите, масовото обезлесяване и селскостопанската експанзия са сериозни заплахи за неговото местообитание. Защитените природни паркове, като Национален парк „Стара планина“ и „Пирин“, играят ключова роля в запазването на тези екосистеми.

Въпреки това, в някои области се наблюдава адаптация към антропогенни изменения — например, във вътрешните части на планинските села, където има старо селско земеделие и оставени полета, които се зарастат с храсталаци. Това предлага временни възможности за оцеляване, но не може да компенсира загубата на природни гори.

Sus scrofa attila води сложен и динамичен начин на живот, който е високо адаптиран към природните условия на югоизточна Европа. Той е нощен животин, макар че в определени периоди — особено в студените месеци — може да бъде активен и през деня. Денят му започва със събуждане в късните часове на утрото, когато търси храна в горския подлес. Този начин на живот му позволява да избяга от хората и хищниците, които са по-активни през деня.

Социалното поведение на този подвид е изключително развито. Той живее в групи, които се наричат „семейства“ или „кланове“, и обикновено се състоят от 6 до 15 особи. Групата е доминирана от възрастна самка, която е лидерка, а мъжките често са изолирани или се присъединяват само по време на сезона на размножаване. Самките се грижат за децата, които са възпитавани в група, като се учат на поведение, търсене на храна и избягване на заплахи.

Поведението на взаимодействие между членовете на групата включва множество сигнали — високи звуци, ръмжене, свирене и физически контакти. Те използват специфични звуци за съобщаване за опасност, за отбелязване на територия и за комуникация между децата и майките. Важно е, че групите имат ясно определена иерархия, която се поддържа чрез мирни и агресивни действия.

Мъжките са по-агресивни и често се състезават за доминиране, особено в сезона на размножаване. Те използват клечките си за борба, като се блъскат един друг с глави и се опитват да се наложат чрез физическа сила. Този бой обикновено не е фатален, но може да доведе до рани. След като един мъжки победи, той получава достъп до самките.

Въпреки това, възрастните мъже често живеят сами, особено след завършване на сезона на размножаване. Те се движат по-широко и търсят храна в по-далечни области. Този начин на живот им помага да избегнат конфликти с други мъжки и да запазят енергия за следващия сезон.

Този подвид демонстрира и висока степен на интелигентност. Изучаване на неговото поведение показва, че той може да учи от опит, да създава стратегии за намиране на храна и да се адаптира към нови условия. Например, в някои области са наблюдавани случаи на „планове“ за търсене на храна — животните се движат по определени маршрути, които минават през местата, където има гъби, плодове и коренища.

Също така, той проявява и защитно поведение спрямо децата. Когато е заплашено, самката може да се нахвърли върху хищник, дори ако е по-малка от него. Това поведение е доказано в няколко случая, където майки са защитавали своите деца срещу вълци и орли.

Възможно е този подвид да има и културни практики — например, определени групи се върнат в същите места за хранене и почивка, което може да се счита за „традиции“. Това е редко явление у дивите животни, но при Sus scrofa attila то е документирано в няколко изследвания.

Размножаването на Sus scrofa attila е централен аспект от живота му и се развива в строга зависимост от сезонните промени. Сезонът на размножаване обикновено започва в края на есента — от октомври до ноември — и продължава до март. Това е резултат от еволюционна адаптация, която гарантира, че малките се раждат в условията на най-благоприятен климат — пролетта и началото на лятото, когато храната е най-обилна.

Мъжките се активизират в този период и започват да се състезават за достъп до самките. Този процес включва физически борби с използване на клечките, както и използване на хормонални сигнали. Самките, които са готови за размножаване, показват специфични поведенчески признаци — увеличена активност, промяна в гласа и по-често излизане от убежищата.

Бременността на самката трае около 114 дни, след което се раждат от 4 до 6 малки. В някои случаи, при благоприятни условия, може да има до 8 породи. Малките са родени със закрити очи, но със способност да ходят веднага след раждането. Те са покрити със светли ленти по тялото, които по-късно изчезват.

Първите 3–4 седмици от живота са критични. Малките се крият в дупки, изкопани от майката, и се храни с мляко. Майката е много защитна и често се нахвърля върху всякакви заплахи. След този период, децата започват да се приближават към групата и да учат на хранене.

Животният цикъл на Sus scrofa attila е дълъг. Индивидите достигат половата зрелост на възраст от 1,5 до 2 години. Мъжките обикновено имат по-кратък жизнен цикъл — около 8–10 години, докато самките могат да живеят до 15–18 години. Това е резултат от по-голямата им физическа устойчивост и по-ниска агресивност.

След като малките достигнат възраст от 12–18 месеца, те напускат групата и започват самостоятелен живот. Това е важен момент, защото се случва конфликт с мъжките, които могат да убият младите мъжки.

Самките често се размножават всяка година, но в условия с ниска храна или висок стрес, това може да се забави. Важно е, че този подвид има висока плодовитост, което му позволява да се възстановява бързо след намаляване на популацията.

Възможността за дългосрочно оцеляване на този подвид се дължи на неговия жизнен цикъл, който е балансиран между скоростта на размножаване и устойчивостта на индивидите. Това е ключът към неговото съществуване в трудни екологични условия.

Sus scrofa attila е всеяден, но с преобладаваща растителна диета. Неговото хранително поведение е високо адаптивно и зависи от сезонните промени, наличието на храна и географската локализация. През пролетта и лятото, когато растителността е най-обилна, той се храни със зеленчуци, листа, коренища, плодове, гъби и семена. Този период е критичен за натрупване на мазнини, които ще му служат през зимата.

През есента той се фокусира върху събиране на орехи, бадеми, кестени и други орехови плодове, които са богати на енергия. Тези храни са изключително важни, защото се съхраняват в земята и се търсят чрез копаене. Този начин на хранене е свързан със специална физиология — той има висока способност за превръщане на въглехидрати в мазнини.

През зимата, когато храната е ограничена, той се съсредоточава върху коренища, дървесни кори, трева и мъртви растения. Често се връща към същите места, където е търсел храна през есента, защото знае къде са скрити семена и коренища. Той използва клечките си за дълбоко копаене в земята, а ноктите му за размазване на кората на дърветата.

Въпреки че е всеяден, той редко хапва месо. Възможностите за хищничество са ограничени до малки гризачи, пълзящи змии, яйца и млади птици. Това поведение е по-скоро защитно, отколкото хранително. Възможно е да се храни и с мъртви животни, но това е редко.

Хранителното поведение на този подвид е високо социално. Групите често се хранят заедно, като се разпределят по територията. Те използват сигнали за съобщаване за наличието на храна — например, високи звуци, които предупреждават за богати находища.

Интересно е, че този подвид има способност да „запомня“ местата, където е намерил храна. Изследвания показват, че той може да се връща към същите дървета или долини години наред. Това е резултат от висока когнитивна способност, която е редка за диви свини.

Също така, той играе важна роля в екосистемата чрез разпространение на семена. Когато яде плодове, тези семена преминават през пищеварителната система и се изхвърлят в други места, където могат да пораснат. Това е ключово за възстановяване на горите и разнообразие на растителността.

Sus scrofa attila има значително икономическо и практическо значение, макар че то е по-скоро непряко и екологично, отколкото директно. Този подвид е ключов екологичен инженер в горите на югоизточна Европа, като влияе на структурата на растителността, почвата и биологичното разнообразие. Чрез копаене, той разбива почвата, което подобрява аерацията и влагообмена. Това осигурява по-добро развитие на корените на растенията и способствува за разлагане на органични вещества.

Освен това, той играе важна роля в разпространението на семена. Когато яде плодове, семената се изхвърлят в други райони, което помага за възстановяване на горите и за създаване на нови растителни асоциации. Този процес е особено важен в областите с ниска биомаса, където е необходимо активно разпространение на растения.

Възможността за лов е друго практически значение. В България, Румъния и Сърбия, ловът на Sus scrofa attila е легален и регулиран, като се използва за контрол на популациите и за събиране на месо. Месото му е висококачествено, с ниско съдържание на мазнини и богато на протеини. То се цени в местната кухня и често се използва за приготвяне на пайове, пълнени със зеленчуци и специи.

Също така, кожата и костите на този подвид се използват за производство на изделия — например, кожи за обувки, бельо и аксесоари. Клееките се използват за производство на оръжия и украшения, особено в традиционните ремеслени занаяти.

В туристически аспект, този подвид е привлекателен за екотуризъм. Някои природни паркове, като „Стара планина“ и „Пирин“, организират екскурзии за наблюдение на диви свине, което осигурява доход за местните общности.

Въпреки това, има и негативни аспекти. В някои села, особено в близост до горите, той причинява вреди на селскостопанските земи, като разрушава посеви и огради. Това води до конфликти с хората и може да доведе до лов или изтребване.

Затова е важно да се балансира икономическото използване с опазването. Съществуват програми за управление на популациите, които включват контрол на лова, създаване на защитени зони и образователни кампании за хората.

Sus scrofa attila е важен екологичен фактор в горите на югоизточна Европа, но се сблъсква с множество заплахи. Основните угрози включват разрушаване на местообитанията поради масово обезлесяване, селскостопански експанзия, строителство и развитие на туризъм. Тези действия разрушават горите, които са жизненоважни за живота на този подвид.

Друга голяма заплаха е човешката дейност — лов, особено с използване на оръжие и капани. Въпреки че ловът е регулиран, в някои области той е прекомерен и води до намаляване на популациите. Също така, този подвид е уязвим към болести, които се предават от домашни свине — например, чума на свинете и псевдотуберкулоза.

За опазване на Sus scrofa attila са предприети различни мерки. В България, Румъния и Сърбия са създадени защитени природни паркове, като „Стара планина“, „Пирин“ и „Карпати“, които осигуряват безопасни територии за живот. Тези паркове са контролирани и се поддържат със стратегии за възстановяване на горите.

Освен това, са въведени закони за контрол на лова, които ограничават броя на убитите животни и определят сезони за лов. В някои области се провеждат програми за възстановяване на генетичната разнообразие чрез въвеждане на животни от други групи, но това е много внимателно извършвано, за да се избегне мутация.

Образователни кампании за местните жители са важна част от мерките. Те насърчават хората да се противопоставят на убийствата, да сътрудничат с учените и да се включват в програми за наблюдение.

Възможно е да се използват технологии като дронове и камери за наблюдение, за да се проследи движението на тези животни и да се анализира поведението им.

Целта е да се запази биологичната стабилност на този подвид, който е важен за екосистемите и за генетичното разнообразие на дивата свиня.

Взаимодействието между Sus scrofa attila и хората е сложна и често противоречива ситуация. В някои области, особено в близост до села, този подвид е източник на конфликти. Той може да разрушава посеви, огради, селски градини и дори да напада хора, особено ако се чувства заплашен. Такива случаи са редки, но са регистрирани — най-често при майки с малки, които се защитават.

Въпреки това, повечето взаимодействия са мирни. В някои райони, хората наблюдават дивите свине от разстояние, което е популярен вид туризъм. Възможно е да се срещат в паркове или по пътеки, където се избягва контакт.

Потенциалната опасност от този подвид е възможна, но не е изключителна. Той не е хищник, но има силни клечки и може да причини сериозни рани. Възможно е да се хвърли върху човек, ако е заплашен. Затова се препоръчва да се избягва близко приближаване, особено в горите.

Възможно е да се предават болести — например, чума на свинете, която може да се предаде на домашни свине. Затова е важно да се контролира контактът между диви и домашни животни.

Въпреки това, мнозинството хора виждат този подвид като част от природата и го уважават. Той е символ на дивостта и екологичната устойчивост.

Атилската дива свиня е свързана с богата културна и историческа традиция. Името й произхожда от Атила, вождът на хуните, което я свързва с древна митология и военна мощ. Във възпоменаванията за хунските нашествия, дивите свине са описани като символи на дивост, сила и непокорност.

В българската и румънската фолклорна традиция, този подвид е изображаван като герой, който се бори срещу зло. В някои народни песни и легенди, той е представен като защитник на горите и на дивите животни.

Той е използван в изкуството — в рисунки, скулптури и музика. В някои храмове в Родопите, са открити релефи с диви свине, които вероятно са свързани с религиозни обреди.

Този подвид е символ на националната идентичност в някои области, където се възприема като част от наследството на древните народи.

Ловът на Sus scrofa attila е легален и регулиран в България, Румъния и Сърбия. Той се провежда в определени сезони — от ноември до март. Ловът се осъществява чрез оръжие, капани и използване на кучета. Тъй като този подвид е редък, ловът се контролира строго, за да се запази популацията.

Ловците трябва да имат специално разрешение и да се придържат към определени правила. Целта е да се контролира броят на животните, особено в райони с висока концентрация.

• Този подвид има по-голям брой хромозоми в сравнение с другите диви свини.
• Той може да живее до 18 години, което е изключително за диви свини.
• Някои индивиди са регистрирани с маса над 140 кг.
• Той има уникална способност да „запомня“ местата, където е намерил храна.
• Кожата му е използвана за производство на кожи в традиционни ремесла.